Островът на островите

Едни го наричат Остров на древността, други - Остров на камъните, а трети - Остров на митовите... Но има и имена като Остров на плажовете, Остров на червоугодниците и даже - Остров на островите.... Каквото и да се каже - все е вярно като описние на остров Чеджу.... Жълтите поля със синап, вулканичните планини на хоризонта, безкрайните простори - това е типичната картина на този прекрасен остров!

Древната легенда гласи, че след едно силно земетресение земята се разцепила и от там излезли трима братя –Ян, Ко и Пу, които заживели на острова. Хранели се с месо от своя улов и се обличали с кожите от животните. Но веднъж морето донесло един сандък, в който имало принцеси. За щастие те също се оказали три, и така демографският проблем на острова бил завинаги решен...

Само че морето се оказало изключително благосклонно, и донесло още един сандък, в който имало теленце, конче и много семена, а това още повече облекчило живота на острова...
И до ден днешен хората на острова, носещи почти всички като фамилия тези 3 имена, се смята за произлезли от излезлите от под земята братя...
Това е най-големият от стотиците острови по корейското крайбрежи, който е на около 100 километра от континенталната част на Корея. На изток бреговете му се мият от Тихия океан, а от юг и запад – от Източно-Китайско и жълто море.Островът има имидж на романтичен тропически остров.Площта му е 1 847 кв. км, а климата му е субтропичен. Поради своята изолация, дори и хората там не разбират говора на хората от континенталната част на страната.


За Корейците миналото на острова е свързано с вятър, скали и коне и преди къщите са се строили така, че скалите да ги държат, за да не полетят... Чеджу е гигантска базалтова скала върху континенталния шелф, образувана в резултат на вулканична дейност, а величествен спомен за това е изгасналият вулкан Халласан, на чиито склонове още от древността шаманите са извършвали своите ритуали, и които и до сега се почитат като свещени...
Това е единственото място в Корея, където зреят мандарини и поради което го наричат „цитрусовия остров”. През пролетта там започа да цъфти синапа, заливащ с ярко жълти вълни целите поля.


На този вулканичен остров застиналата лава е почти на всякъде. От нея са правени и къщи, и огради, и даже прословутият каменен дядо – Тольхарубан. Поставен до врата на къщата, се смята, че я предпазва от всичко лошо. Прилича малко на тотемно стълбче и наподобява скулптурите на Великденските острови.
Но на острова, освен каменния дядо, има и още нешо удивително - това са жените. По правило те оставят домашната работа на мъжете си, а сами се потапят в морето - това са професионалните гмуркачки, а в неговите дълбини те намират водорасли и мекотели.
Много са удивителните и чудно красиви неща на този остров, но сякаш описанието му няма да е пълно, ако не се каже нищо за лавовите стълбове в базалта. От гледна точка на туристите това е „чудо на природата”, а според геолозите е нещо съвсем обикновено - при бързо застиване на лавата температурата на потока не е равномерна - някъде е застинала, а някъде- съвсем гореща... От възникващото вътрешно напрежение , в скалата възникват пукнатини...

Прочети цялата публикация...

В „елмазената” столица на ЮАР

Съществува версия, според която първият елмаз в Южна Африка е бил намерен от малко момче - пастир. След година на същото място възникнал град Кимберли, по името на който вида елмазоносна скала, бил наречен кимберлит. През 1871 започва вече елмазената треска. Хиляди търсачи на приключения от целия свят, се устремяват там.
За тези времена напомня и най- големият рудник в света, който се нарича Биг Хоул (Big Hole) и има дълбочина 400 метра, а диаметърът му е 1,6 километра. В него едновременно са могли да работят 30 хиляди души.

За времето на своето съществуване ( добивът е прератен през 1914 година), от него са изкопани над 2722 килограма елмази. И до сега в центъра на града , като най- големия музей в света , се намира Биг-Хоул (Голямата дупка )– най-голямата в света шахта-кариера, която всъщност е положила началото .



Сега Кимберли е съвременен град с широки улици и булеварди, великолепни паркове и градини, комфортни хотели , собствен туристически трамвай, специален Музей на Изобразителните изкуства на Уйлям Хемфрис и разбира се, разкошния Музей на планинското дело, разположен на края на Биг хоул.

Прочети цялата публикация...

В „плаващия град” на Индия

Сринагар(Шринагар) е лятната столица на високопланинския щат Джаму и Кашмир. Името му се превежда различно от хинди - известен е като свещения град, богатият град, а още и като Градът на Слънцето. Градът е живописно разположен в центъра на Кашмирската долина, на брега на езера и канали.
Надморската му височина е 1730 метра над морското ниво. Намира се на 876 километра североизточно от Делхи и на 300 километра по серпентинния път от Джаму, зимната столица на щата. Населението на Сринагар е било 894 940 жители при последното преброяване.

Значителна част от него е разположена направо
върху езерото Дал (на хинди означава „езеро”) и затова е наричан „индийска Венеция. Само че, за разлика от Венеция там всичко плува – и дворци, и храмове, и магазини и ресторанти.

Плаващите хотели са визитната картичка на Сринагар и имат много гръмки имена: „Синята птица”, „Гласът на Непал”, „Мона Лиза”... Сринагорските езера са свързани помеждуси със сложна система от канали, по които може да се попадне практически във всяка точка на града.

В „плаващия град” улиците са канали, а единственото средство за придвижване са шикозни, дълги тесноноси лодки. Гребците по римски маниер са наречени гондолиери и използват къси гребла, които в края си имат форма на сърце. Градът е бил построен при цар Ашок (290г, пр, н.е -232 пр.н.е.).

Първите плаващи домове в Сринагар са били построени от англичаните. Градът е бил винаги обичано място в Индия, но махараджата – управителят на щата, не им разрешил да купят земя за строеж на жилища. Тогава те се устроили на езерото Дал, изграждайки си домове на рамков принцип върху дълги лодки.


В плаващите домове, или както те ги наричат , хаус-боти, където живеят жителите на града или идват туристи, цялата украса е ръчна работа : килими, резбована мебел, рисувана посуда от папие-маше, изделия от сребро. Хаус-боти са с дължина от 24 до 38 метра на дължина и от 3 до 6 метра на ширина. Имат по 2-3 спални и баня с гореща и студена вода.

Плаващите домове са снабдени с всички удобства , обзаведени са птекрасно и в тях е прокарано електричество. Имат килер, хладилници, радио и палуба за къпане. Домовете –лидки са с по- малък размер и могат да бъдат сложени на котва във всяко място, което на човек му харесва.
Всеки плаващ дом е снабден с гребна лодка за придвижване. Отделните лодки-кухни едновременно служат и за жилище на прислугата. Езерото е прочуто и с плаващите си градини. Ловко маневриращи на своите лодки, селяните събират домати, тикви или ярки цветя. Плаващите градини са слой почва, разстлан на тръстикови салове с двуметрова ширина.

Сринагар е мюсулмански град, но в архитектурата на много джамии се чувства индийско и даже тибетско влияние. Това не е случайно, защото Кащмир е тодина на „кашмирския шиваизъм” и на много тантрически практики, а наоколо има и будистко население.

Едно от най- поразителните съоръжения на този град е джамията Шах-и-Хамадан (14 век), построена изцяло от дърво (кедър) и имаща форма на пагода.
Само че сюрпризите на Сринагар не свършват с това: според една индийска легенда, Христос не е бил разпънат на кръста, а отишъл в Индия и бил погребан именно в Сринагар, в много почитаната от местните мюсулмани „Гробница на мъчениците”, не далеч от джамията "Джамаа Масджид".

Прочети цялата публикация...

В царството на пеещите ветрове

Вади Рам –това е едно уникално ъгълче на планетата , лунен пейзаж на причудливо изрязани от вятъра и пясъка скали, намиращи се на пустинното плато , пейзж от розови пясъци и черни скали... Това е царството на бедуините, покоя, ехото и пеещите ветрове. Вади Рам - това е класически за пясъчна пустиня ландшавфт, с неговите сложни и разноцветни пясъчни хълмове, издигащи се над почти идеално гладката повърхност с жълто-розов цвят. Хълмовете и пустошта царят
тук над всичко. От дивата красота на това място човек неволно затаява дъх...
Пътешествието в тази пустиня - това е пътешествие в друг свят. Това е огромно, мълчаливо място, съвършено по красота и безкрайно по време...
Всички живи цветове и звуци в зенита на слънцето сякаш проблясват до вечерта. Пустинята сякаш се явява разперена над земята дъга, тъй като вълшебните и пясъци преливат във всички цветове и отенъци - от въгленово черно, до захарно бяло; от залтисто-розово, до наситено червено.
Познавачите на пустините казват, че никъде не са срещали такова „излъчване” на пустота и тишина, както във Вади Ра. В тази пустиня има всичко, което може да се види и може да се чуе всичко, което някога се е чувало ...
За нея може да се каже всичко, но само не че е безцветна и еднообразна...

Прочети цялата публикация...

Загубеното племе Метиктир

Пътешествие в каменния век
Те не знаят какво е автомобил, електричество, хамбургер или финансова криза. С храна се сдобиват через ловуване и вярват в странни богове. Могат да умрат от простуда и се явяват находка за антрополозите. Те - това са дивите племена, запазили начина на живот на своите първобитни предци и избягващи контакта със съвременния свят.

През май 2007 година, почти на 2000 километра западно от Рио-де-Жанейро, е било открито изгубеното племе метиктир. Това е коренното население на Амазония и до онзи момент нито веднъж не е имало контакт с цивилизацията.

Тяхната численост е всичко на всичко 87 човека. Удивителните „пришълци от каменния век” имат висок ръст. Ходят голи и рисуват кожата си с черно-червени мотиви. Мъжете носят на долната си устна необичайно украшение с формата на диск и никога не стрижат косите си, разпускайки ги понякога до пояс. За сметка на тях, жените са си избрали бръснатата глава.
Племето метиктир са станали известни на света, когато двама представители на това племе неочаквано се появили в село на бразилския щат Мато Гросо.
Обикновено такива племена се откриват при разширяване на земеделската земя, , но в този случай нещаста съвсем не стояли по този начин. Не е ясно, защо индианците сами са дошли в цивилизацията. Може би ловци или дървосекачи са обезпокоили хората от племето, като са навлезли в тяхна територия. Сега метиктарите се намират под държавна зашита...
Агенция Ройтерс е съобшила, че в бразилската джунгла, по поречието на река Енвира, било открито и фотографирано от въздуха , неизвестно на местните власти племе. На фотосите , направени от въртолет, са видени пет тръстикови колиби, големи площи на обработваема земя и самите индианци, целещи се във въздуха с лъкове. Виждало се, че телата им са оцветени в червено. Този народ живее в непроходимите гори на границата между Перу и Бразилия и е една от многото недокоснати цивилизации на територията на Южна Америка...

Прочети цялата публикация...

При щастливото племе Комбаи

Пътешествие в каменния век



Племето живее в Папуа Нова Гвинея – Индонезия. Товa са истински туземци, които ходят голи, а мъжкото си достойнство привързват с връвчица към пояса си, след като го омотаят с бамбукови листа.
Жилищата си строят направо на дърветата, на височина има- няма 13 метра. „Небостъргачите” са построени с цел защита от всеки неканен гост. В своите въздушни жилища диваците се качват по греди със засечки. За безопасност вечер „стълбата” предпазливо се издърпва горе.В такова „небесно село”
като правило живеят не повече от 20 -30 души. Тези жилища са построени от бамбукови пръчки.
„Поднебеснбото жилище” заедно с хората се обитава от кучета и свине, които вечер грижливо се вдигат горе, а на сутринта отново се свалят на земята.

В дъното на колибата на комбаите се оставя малка дупчица, в която на палмови листа, с хитроумно приспособление, се поддържа огъня. Също като нашите древни предци, комбаите добиват огъня с триене. Ловуването става с лъкове, стрели бамбукови ножове, а риболовът им е с помощта на харпун. От палмова сърцевина правят вино, като за целта се използват каменни брадви. След това палмовата сърцевина се изцежда, завива се с палмови листа и се изпича и след това се изяжда.

Това племе са канибали, но изяждането на себеподобни става твърде рядко - обикновено, когато има някакво престъпление - например, някои е убил някого...
Смята се че Комбаи са много щастлив народ, който постоянно се усмигва. Истината е, че те не ходят на работа и единствената им грижа е, да убият храната си, а останалото време употребяват за себе си така, както намерят за добре... Представотелите на тов а племе не живеят дълго: 40-50 години, но пак са щастливи. Явно , на подсъзнателно ниво усещат, че ен е важно колко си живял, а как си живял и дали си удовлетворен от този живот...

Прочети цялата публикация...

Какво знаем и какво не знаем за остров Пико

Това е вторият по големина остров от Азорския архипелаг. Тук се намира най- високата планина на Португалия - планината Пико, издигаща се на 2351 метър над морското ниво. Това е едно от най-красивите места на Азорите. Както е казал един от местните политици, Пико е Калифорния на Азорските острови.
Територията му е разделена на 3 общини. Благодарение на уникалния си ландшафт и на винопроизводството, островът е бил признат за обект на
световното наследство на ЮНЕСКО.Архитектурното му наследство включва неговите църкви и параклиси, както и с монастира, който се намира в Лажеш.
Най- привлекателната и величествена забележителност а острова си остава планината Пико, обявена от 1972 година за национален резерват. Започва от местността "Furnas", ковто е раположена в подножието и до височина 1500 метра е ппокрита с гъсти гори. До 2000 метра следва зоната на храсталаците. По- нагоре може да се види само гола лава, покрита през зимата със снежна шапка
Планината увенчава Pico Alto - кръгъл кратер с периметър 700 метра и дълбочина 30 метра. Пико се счита за спящ вулкан и последното му оизригване е било преди повече от 300 години, но той добавя мистика на острова и служи като притегателна сила на вулканолозите.Мрежата от пътища, обхващащи подножието, се вие и по крайбрежието, а гледките, които се виждат, са опияняващи. Няма по- малко или повече интересни – всичко е прекрасно по своему.
Планината Пико превъзхожда повече от 2 пъти всички останали планини на Азорските острови и затова е вписана в книгата за рекорди на Гинес.

Прочети цялата публикация...