В галоп по горящия Меконг

Да се пътува в Индокитай, по главната им пътна артерия Меконг, за един европеец е направо казано странно. Още повече , ако пътешествениците са 5, и са напъхани в една само моторна лодка. А пък когато за 8 часа се изминат 420 километра, думите са направо излишни....
От всички страни реката е обкръжена от стръмни планински склонове, а течението е стремително и е пълно с малки прагове. А самото апокалиптично зрелище е горящата
наоколо джунгла. Има моменти, когат дори не може да е види брега, ппоради плътната стена от дим..., а камо ли слънцето...
Горите в Индокитай горят всяка пролет. Огънят оставя големи обгорели плешивини по планинските върхове и склонове. Миризмата на изгоряло силно бие в носа даже и в средата на Меконг. Ако човек обходи с поглед джунглата, изведнъж вижда, как 5-6 големи кълба дим се надигат някъде из сърцето на джунглата, сякаш се е взривил нефтопреработвателен завод. Ако забрави, че е 21 век, може да си помисли, че виетнамската война никога не си е тръгвала от тези места.
По въпроса за пожарите цари удивително спокойстви, че даже и равнодушие, и никой не дава и признак, че ще се опита да ги гаси. Явно само туристите могат да се впечатляват от нещо такова...
А да се пътува толкова време на моторница, съвсем не е удобно. Даже започваш да съжаляваш, че до момента не си се занимавал с йога. А и шумът от мотора е толкова силен, че тапите за уши са си направо необходимост. И въпреки умората и изтръпналите крака, че чувстваш удовлетворен от от всичко, твърде различно , което може да се види по река Меконг...
А ако трябва да се премине границата между Тайанд и Лаос, попадайки в Лаос, започваш да се чувстваш някак по европейски, дори само зарад десностранното движение по улиците... И въпреки всичко, основното е реката, с нейната жълта вода и буйните джунгли наоколо...